СКРИТИЯТ ИМАМ
Да вземем пример със ситуацията, когато двама души се срещат случайно по покана на домакина на някакво събиране и преди да се разделят, разчупват на две пръстен или глинена плочка, като всеки от тях взима по една половина. Всяка от половините представлява symbolon на другата. Тъй като е възможно да минат много години и да се променят много неща, достатъчно е онзи, който притежава единия symbolon, да го свърже с другата му половина и по този начин да припознае нейния притежател като човека, с когото се е срещнал на онова някогашо събиране или поне като негов представител или приятел.
В случая с нашите мистични метафизици, всеки symbolon принадлежи на дадена вселена - невидимият свят Malakūt от една страна и респективно сетивният свят от друга. Събрани заедно, symbolon-ът на единия и symbolon-ът на другия, образуват върховно, интегрално единство. Фактът, че един symbolon се свързва с друг, означава, че видимият свят съ-символизира невидимия, ако се изразяваме на езика, на който е говорил още Лайбниц. В това се състои смисълът на известното изказване на Гьоте в края на втората част на „Фауст“: „Символ преходен е всичко менливо“ (можем да кажем също: нищо повече от символ). Можем веднага да доловим разликата между символ и онова, което често наричаме алегория. Алегорията остава на нивото на очевидностите и на възприятията.
Символът гарантира съответствието между две вселени, които се намират на различни онтологични нива. Символът е единственото средство за проникване в невидимото, в света на тайнството, в езотеричното.
Когато споменах преди малко за необходимостта дадена култура да разполага с философия, която да гарантира функцията на символите, да гарантира онтологичната, „обективна“ валидност на света-медиатор между интелигибилното и сетивното, имах предвид точно това. Идеята за тази междинна зона предполага троична артикулация на реалността: Интелигибилен свят Jabarūt, свят на душата Malakūt и материален свят. Тази триада съответства на антропологичната триада: дух - душа – тяло.
Когато антропологичната философия бъде сведена до диада, т.е душа и тяло или дух и тяло, тогава изчезва ноетичната, когнитивната функция на символите. Тази триада, отменена на Запад още през ІХ в., просъществува единствено във философските и теософски школи, считани за жалост като маргинални. Картезианството познава само мислещата и протяжната субстанция. Съществуват само чувствени възприятия и абстрактни концепции на разсъдъка. Така необятният свят на Въображението, т.е света на Душата, бива обречен на гибел и идентифициран с имагинерното, нереалното“.